Доц. д-р Антони Георгиев е водещ специалист в страната в областта на колянната хирургия (увреди на менискусите, коленните връзки, ставния хрущял и др.) и спортната травматология, като пръв въвежда оперативната артроскопия на колянната става в България през 1987г. Завършва медицина в София през 1982г. Има натрупан богат опит от работата си в Клиника по спортна травматология и МБАЛСМ „Н. И. Пирогов". От 2006г. е началник на Клиниката по артроскопска травматология на ВМА. От 2012г. е началник на Клиника по артроскопска хирургия в УМБАЛ „Софиямед“.

През октомври 2016 г. е избран за заместник-председател на Българска ортопедична и травматологична асоциация. Има специалности в областта на ортопедията и травматологията, като специализира и артроскопска хирургия в Германия. Специализирал е също в Холандия, Австрия и др. Годишно доц. Георгиев и екипът му извършват над 1000 операции при травматични и болестни увреди на колянната, раменната, глезенната и др. стави. Негови пациенти са редица елитни спортисти, сред тях олимпийски, световни и европейски шампиони. През 2019 г. той стана носител на приза „Лекар на годината-София“ 2019 г . в категорията за „Принос за развитие и прилагане на иновативна медицина и уникални техники”.

Доц. Георгиев, как избрахте специалността си Ортопедия и травматология?

Всичко беше плод на случайност. По времето, когато се дипломирах, задължително имаше разпределение. Трябваше да отида на място, определено от комисията по разпределение. Аз съм от Лом и ми се искаше да се върна там. Вариантите за това бяха цехов лекар в завода за електрокари или ортопед, ако успея да намеря „връзки“. Слава Богу намерих и ме назначиха като ортопед. Тогава районът беше много голям – около 100 000 души и трябваше бързо да навляза в специалността, за да мога да работя и да обслужвам хората. Съпругата ми е от София и също е лекар. Завърши като отличник на курса и това й даде възможност да кандидатства за аспирантура, да я спечели и да дойде в София. Тогава семейството трябваше да се събере, което ме стимулира бързо да се поинтересувам какви конкурси има в Научния институт по ортопедия. Една от аспирантурите, които беше обявена, беше за артроскопска хирургия към клиниката на проф. Димитър Шойлев, която спечелих и постъпих там на работа. В общи линии – моето желание и случайността доведоха до тясната ми специализация в областта на колянната хирургия.

Предвид резултатите, които имате, е малко трудно да се повярва в случайността.

Работата ми е моя професия, но и мое хоби. Това, което правя ми носи не само професионално удовлетворение, но и удоволствие. Да, може би има нещо, което е подпомогнало насочването ми в тази сфера. Когато обаче бяха определили темата на тази аспирантура, артроскопията беше дума, която не ни говореше много. Стана ми безкрайно интересно в процеса на подготовката и докато четях видях, че това е друг вид хирургия, не като стандартната с разрез. Де факто съм свидетел на цялото й развитие. Първата артроскопска операция е направена през 60-те години. Благодарение и на това, че проф. Шойлев беше много любознателен човек, много пътуваше и много участваше в конгреси, ние започнахме да работим тази хирургия не много по-късно от западните държави и със сигурност много по-рано от Балканските страни. Идваха хора и от Гърция, Румъния, Югославия, но национализмът на Балканите е много силно изразен и рядко приемат друг за по-добър. Сега обаче идват много българи, които живеят и работят в чужбина. Българските пациенти са свикнали, когато решат, че имат нужда от доктор да отидат на доктор и да бъдат приети. Например в Англия процесът от травмата до достигането до специалиста може да трае месец.

Дотогава травмата може и да се оправи.

Може да се оправи, но въпросът е, ако не се. Той се травмира днес, след два дена му правят снимка, след три дена го викат, за да я разчетат, след това трябва да си запише час при джипито, който пък да запише час при специалиста. Упреците към нас, че бавим пациентите си, са напълно неоснователни. В България пациентът получава много бързо достъп до специализирана помощ, което не е никак лошо. Има обаче вероятност и да се промени, защото лекарите в България ще стават все по-малко и по-малко. Големите курсове, както бяхме ние- три посока по 200 човека, само в София, вече са в миналото.

Това обаче е проблем за цяла Европа, не само за България.

Така е. Лекарската професия изисква много тежко и продължително образование, което продължава до края на професионалната кариера. Има професии, в които хората могат да се реализират почти веднага и желанието на младите да учат медицина е все по-слабо изразено. Това води до две неща – по-малко и по-некачествени лекари. Искат си бързата реализация или бързата комерсиализация.

В това отношение Ортопедията и травматологията е специалността, която прелага най-добри възможности. Поне отстрани таки изглежда. Действително ли е така?

По статистика от САЩ в първите няколко специалности е така. Това са кардиохирурзите, неврохирурзите и ортопедите. Да, така е, но в България работим по правилата на Здравната каса. Не смятам, че нашите пътеки са най-добре заплатените, но смятам, че възнагрежденията са адекватни на труда, който полагаме.

Не сте ли се изкушавал да работите в чужбина?

В началото на 90-те години много. Специализирал съм в Германия, малко преди да настъпят промените, моят друг учител проф. Ханс Песлер ми предложи да остана. Човек винаги съжалява за нещо, което не е направил, а е имал възможност. Може би щеше да ми бъде интересна кариерата и на друго място, но съм доволен и от тази тук.

Кое Ви задържа?

Преди 89-та година нещата бяха съвсем различни. В последната част на специализацията ми и съпругата ми беше при мен, но аз нямаше как да предам доверието на проф. Шойлев, който беше гарантирал за мен. След това постепенно нещата започнаха да се надграждат и стана все по-трудно да се вземе такова решение. Ако си завършил и отидеш веднага е друго. Започваш от а и б. Но ако си постигнал нещо вече, ти никога няма да бъдеш приет, както очакваш.

Пациентите често смятат, че счупените кости са спешен проблем, но много пъти се налага да чакат пред лекарските кабинети. Кога травмата действително е спешна?

Това са например съчетаните травми при пътнотранспортни произшествия, когато има не само счупване на кост, но и увреди на меки тъкани, нерви и съдове. Или пък счупвания на таз или на прешлен. В единия случай кръвозагубата може да е много голяма, а в другия да има неврологична увреда и това наистина е спешно състояние. Има разбира се и травми, при които спешността не е задължителна. При всяко положение е добре, ако не на минутата, то в бърз порядък да се направи преглед и вече оттам нататък може да се прецени дали трябва да бъде опериран човекът незабавно или това може да се случи на по-късен етап. Аз работя основно в сферата на травмите на колянната става и при некостните увреди, когато са засегнати връзките, менискусите, хрущялът, избързването с операция не води до по-добър, а напротив – до по-лош резултат. Например такава е увредата на кръстните връзки. Това е от най-честите увреди и изисква задължително оперативно лечение, но то не трябва да се проведе максимално бързо, а е за предпочитане да се изчака две-три седмици, евентуално да се направи рехабилитация, да се възстанови нормалната функция като движение на ставата и чак тогава да се предприеме операцията. В противен случай няколкото спечелени дни костват на пациента няколко месеца повече докато си раздвижи крака и възстанови нормалната му функция.

В кои случаи пациентът може сам да прецени колко сериозна е травмата му?

Може да го направи само, ако е лекар. Във всички други случаи е добре да потърси консултация, тъй като много често някои травми не дават тежка клинична картина, но непоставената диагноза може да доведе после до доста проблеми при лечението на такива увреди.

Кои са най-честите травми?

В този период са ски травмите, а през по-топлото време от годината – футболни травми. Най-честите проблеми са скъсаните връзки и менискуси. Има и фрактури. При ските по-голямата част от връзковите увреди не се случват по време на бързо каране, а когато скоростта е ниска. Тогава автомата на ската не се отваря и тя действа като лост на коляното.   

Бяхте избран за лекар на годината 2019 от Столичната колегия на БЛС. Какво означава за Вас това признание от колегите Ви?

И по време на награждаването казах, че хората, работещи в сферата на здравеопазването, са обект на интерес от всички, но в това отношение има и субективен момент. Очакванията към нас са да можем да направим и чудо, но да възстановим здравето на пациента. Някои са много доволни, а на други не сме оправдали очакванията. Затова най-обективна е оценката на тези, които също работят в тази сфера. Те могат да разберат и да преценят това, което някой прави доколко е полезно и адекватно за пациента, като професионална изява.

Как един лекар изпъква сред колегите си така, че да получи тяхното признание особено, когато те са и от други специалности?

Изпъква, когато не се старае да го прави и когато работи професионално. Знаем, че медицината не е професия, в която човек рязко може да стигне върховете. Времето, трудът, знанията водят до това някой да стане по-известен, но това не трябва да става с цената на рекламата, която се използва в други сфери на живота.