EN
Back to top hospitalsofiamed.bg

Доц. Маргарита Кътева:Пациентът трябва да усеща, че си загрижен за него

http://www.jivotatdnes.bg/nachalo/news/lichnosti/dots-margarita-kateva-patsientat-tryabva-da-useshta-che-si-zagrizhen-za-nego

Доц. Маргарита Кътева: Пациентът трябва да усеща, че си загрижен за него

С доц. д-р Маргарита Кътева разговаря Галина Спасова

в.Животът Днес    

Доц. д-р Маргарита Кътева е началник на Отделението по хирургия на ръката и реконструктивна хирургия в УМБАЛ „Софиямед“. Завършва медицина през 1983 г., а кариерата си започва като завеждащ Спешната помощ в гр. Елин Пелин. Благодарна е, че цели 26 години е била „пироговец“, защото в тази болница се е изградила, а и доказала като водещ в своята специалност лекар, била е завеждащ Първа травматологична клиника. От 1990 г. редовно ходи на специализация в Клиниката за пластична и реконструктивна хирургия в Мюнхен при проф. Бимер и при проф. Милези във Виена, където получава сертификат за ръководство на център за хирургия на периферната нервна система и реконструктивна хирургия. Постепенно започва да пренася в България наученото при двамата световноизвестни специалисти. Ортопедията и травматологията са предопределен професионален избор, тъй като това е специалността на баща ѝ, към която той успял да ѝ вдъхне интерес.

 

Но аз се ориентирах към по-фината, по прецизната област на тази специалност – микрохирургията. „Пирогов“ е моят „роден дом“, там започнах под ръководството на доц. Тричкова, която също ме насочи именно към микрохирургия. Това е най-елегантната хирургия в тази специалност и тя изисква не само много познания, но и огромно търпение, воля и невероятно желание да го правиш.

 

Защо воля?

    Защото е много напрегнато. Първо, трябва да се овладееш напълно, защото под микроскопа не бива да ти трепва ръката. Трудно се шият съдове, изисква се тотална концентрация, дори спиране на дъха. Но пък като успееш! Няма такава радост и гордост, невероятно удовлетворение е!

    Ако сте притеснена или примерно имате главоболие, как се постига концентрацията?

    Винаги става по някакъв начин - в централната нервна система сигурно се активира един център и той доминира, потиска всичко друго. Според мен това е важно за всеки лекар – защото трябва да може да се справя във всяка възможна ситуация максимално добре и да не навреди на пациента.

 

Израснала съм като лекар под влиянието и прякото ръководство на нашите доайени в хирургията на ръката - проф. Янаки Холевич и проф. Елена Панева-Холевич, проф. Матев, проф. Тричкова, доц. Попова, изключителни хирурзи, но и личности. Ние сме имали особен респект и невероятно желание да следваме примера им. Първото, което научих и запомних от тях, е да си човечен в отношенията си с хората. Много е важно в нашата професия пациентът да усеща, че си загрижен за него истински, а не че работиш като на конвейер. Второ – трябва да си постоянен в това отношение и не на последно място – да си отговорен като човек и като хирург. Толкова много пъти пациентите споделят лични проблеми – и си длъжен да ги изслушаш, и то не с отегчение, а със съпричастност. Пациентът трябва да усети, че искрено искаш той да се справи, а в същото време това помага извънредно много и ти да се справиш с неговия проблем.

 

    В дефицит ли са тези качества в момента?

    Всеки отговаря за своето поведение. Разбира се, че липсват. Всичко зависи от характера на човека, но пак казвам – характерът е донякъде. Щом пристъпиш прага на болницата – спираш да мислиш как си, интересуваш се предимно от човека, който е дошъл да иска от теб помощ. И това не са просто приказки. Отношението към пациента е важна част от професионализма – аз го разбирам като съвкупност – добър човек, добър хирург. Това е изключителна отговорност. Не е шаблон – мислиш за пациента дълго след прегледа, операцията или след изписването. И за да можеш да заспиш спокойно, трябва да си дал максимума от себе си – постоянно да четеш, да си сверяваш часовника.

 

- Постиженията, които бележат пътя Ви като микрохирург?

 

- През 1992 година за първи път в България пренесохме пръст от крак на ръка, започнахме да изграждаме тъкани на места, където липсват, като се взимат от друго място. За свое постижение смятам това, че успях да се наложа като добър лекар в „Пирогов“. Успях да създам прекрасен екип, който работи тази изключително сложна хирургия тук, в „Софиямед“, след като болницата ни предостави тази възможност. Изключително горда съм с това, че успях да въведа в България периферната нервна хирургия при акушерските парализи, тя е известна в чужбина много отдавна. Доскоро у нас се лекуваше само с физиотерапия. Сега вече започваме да оперираме тук, в „Софиямед“, бебетата още след 3-месечна възраст и имаме отлични резултати. Много съм горда, защото тази дейност придобива по-голям мащаб. При възрастните този вид увреда се получава обикновено при катастрофи, често с мотористи – всяка травма в раменната област може да доведе до отпадане на функцията на целия горен крайник поради това, че не му работят нервите.

 

    Изпитанието, което няма да забравите?

    Веднага казвам – тя е една много тежка ситуация, защото беше напълно неочаквана, нерутинна. Беше преди 20 години, човекът беше с отпаднала функция на ръката след катастрофа. Започнах да навлизам бавно в дълбочина в шийната област, но в един миг цялото ми голямо оперативно поле се напълни с кръв. Направо онемях. Но асистентът ми (и досега работя с него) буквално ме срита, а в погледа му прочетох – „действай, няма друг!“. Страшно се вълнувам дори и сега, като се връщам в онази ситуация. За секунда прецених, че наистина няма време да търся помощ. Асистентът ми сложи пръсти върху кръвоносния съд, заших го и продължихме. Ако сега ми се случи, няма да е толкова притеснително, овладява се, няма да умре пациентът от това. Но тогава се шокирах неимоверно – защото беше и първа операция. А иначе – при нас всеки случай е тежък, защото бъркаш в шокогенна зона. Това е нашето изкуство – да знаеш в дадената ситуация какъв е точният начин да се справиш, без да навредиш на пациента. И да се научиш да не се страхуваш. Най-често се срещаме с битови и производствени травми, също и от катастрофи. Но има промяна в причините за травмите. В бита вече хората се понаучиха да се пазят при работа с различни режещи и други машини и този вид травматизъм намаля. Но се увеличи производственият – защото явно невинаги работникът е достатъчно подготвен за извършваната дейност и обучен как да се пази от машините.

    Има ли интерес към микросъдовата хирургия?

    Не. Аз имам добър екип, но той е един. Това са млади хора, изключително надеждни и знам, че ще има кой да ме замести един ден. Ще останат в България. Успяла съм да им докажа със своя пример – имала съм възможност да работя в чужбина. Но не мога да бъда на „втора линия“. Тук имаш възможност да работиш нонстоп и ставаш бързо добър, ако имаш желание да напредваш и да учиш. Докато бях в „Пирогов“, всичко тренирах в дисекционната зала. Има начини да придобиеш самочувствие на можещ специалист.

    Споменахте как ликувате от успеха, но неизбежно има и други моменти…

    Загубата на пациент е най-тежка, когато няма връщане назад. Случвало се е. Много е тежко не само когато става въпрос за живота на човека, но и когато въпреки всичко не се получи присаждането. Хирургът е един, организмите са различни. Взел си всичко предвид, обмислил си, направил си всичко, както трябва – но не се е получило. Тогава много, много страдам. И не се научих да си казвам – ами да, и това е възможно, става и така. Даже понякога пациентът го преживява по-лесно, отколкото ние. А и хората са различни. Ето какъв случай ни разказа проф. Бимер – той е първият, който се ангажира да реплантира два горни крайника. Всичко минало чудесно, ръцете се движат. Но пациентът психически не можал да понесе това, че вижда чужди ръце, и по негово желание ги ампутират отново.

    

    Как си „проветрявате“ съзнанието от товара на операциите и грижата за пациентите?

    Много ходя в планината, ако съпругът ми не може, ходя и сама. Но понеже съм много контактна, срещам се с хора, заговаряме се, запознаваме се. Планината за мен е най-голямата лечебница. Някога спортувах – играла съм баскетбол, а спортната стрелба ми се оказа много полезна като тренировка за точна ръка.

    От коя друга професия се възхищавате?

    На пилотите изтребители. Те също като нас се движат винаги на границата на живота и се иска да бъдат тотално, желязно концентрирани, мобилизирани.